През един красив ден някакъв мъж крачейки по улицата пиеше кафе. Изведнъж се спря (нито не стигна да осъзная защо), кафето се изсипа и унищожи последни остатъци от красива червена роза напусната на земята. Мъжът объркано гледаше розата и не можеше да се мърдне от мястото, на което стоеше. Като чакаше червената роза  да се превърне в зелена и той ще може да продължи по пътя.  Опита се да намери самоувереност. Направи първа крачка, втора.......и бялата роза изчезна под подметката на обувките му с дърсния надпис.

Млада дребна блондина видя със объркани сини очи трагедията държейки почти окъсаната синя роза в нейната ръка и в изплашените й очи се събуди гняв, чувство, което норвално оставаше укрито зад нейния изплашен и объркан израз. Дойде към мъжа, взе жълта роза, която лежеше пред него и искаше да му каже нещо. Така не може да се унищожи красота! А погледи очите му и разпозна, че няма смисъл да се ядосва на него, няма смисъл, на му каже нещо. Той не искаше да унищожи красотата, това направи някакъв неотговорен човек, който остави красивите рози на мърсната земя. Толкова мърсна, че никой не търси красота на нея и няма да забележи, когато я унищожава. Той само стои там и изобщо не разбира, какво е се случило и тя изобщо не знае, как да се изрази

"Извинете, това вашата роза ли е........" Тя се чувства грозно.
"Не е моя, но благодаря."



Тихо




Тя искаше това да свърши, но не знаеше къде да отиде. Искаше да се извини на този господин, че беше насърдена на него, искаше да каже на някого, че хората не трябва да унищожат красота искаше............

"Този кафе веме няма да изпиете, мога ли да ходя за ново с вас?" В този миг искаше да изчезна........толкова се срамува за себе си.........толкова бе нещастлива и насърдена от това всичко........

"Добре, елате с мен" Изобщо не й разбира.........но и за него очите и достатъчно ясно казваше, че тя просто не може да остане там, това просто не се прави. 

И така отидоха. Той се жълтата и тя със синята роза.